"Човек на годината": Протестиращите на Орлов мост

Снимка: Вера Гоцева

Българския хелзинският комитет откри номинациите за Човек на годината.
Както пише на сайта им:

„Човек на годината“ е годишна награда за принос към правата на човека и правозащитността.

Ние търсим смелите, сърцатите, онези с правозащитна доблест – за да ги отличим и поощрим. Търсим постъпки – прецедент в правозащитната сфера, фактор за обществено развитие, новаторски и градивни. Търсим ги, защото знаем, че често остават нечути и недооценени.

Вера Гоцева, която познавам, е номинирала протестиращите от Орлов мост (съдържа линк към страхотна галерия със снимки от протестите). За тях отива и моят глас тази година. Все пак Ви съветвам да разгледате всички номирани, струва си. 

А на тези, които, смятат, че протестиращите не заслужават да присъстват в класацията и с нищо съществено не са допринесли, препоръчвам следният пасаж, писан от Димитър Талев преди повече от половин век: 

"Но в живота на тоя град, на тия люде нищо не идваше, не ставаше бързо и буйно. Всяко нещо преживяваше своето време. Повече от четири века тия люде бяха се учили на търпение, на тих, прост живот, с хляб и вода хранеха тялото си, имаха само една здрава опора — земята, над която се трудеха. Те живееха с всички вечни болки на сърцето, не беше заглъхнал в тях и вечният човешки копнеж за щастие и радост, но тъй — ничком на земята потъмнели като нея, безименни, покорни роби. Векове бяха минали и нищо велико не бе се случило в живота на тия люде, на целия този народ. Раждаха се и умираха заравяха умрелите в земята и не оставаше никакъв спомен от тях. Векове бяха минали без следа. Едва-едва някой от тия бедни, прости люде ще надигне глава да погледне, да се покаже над хилядите покорно сведени глави през петдесет, през сто или повече години. Те мереха и помнеха времето през цели векове според бедствията и епидемиите, които ги сполетяваха и в които гинеха като нищожните твари, що пълзят по земята. Сега наставаше ново време. Робите се ослушваха и чуваха все по-ясно наближаващи, съдбоносни стъпки. Идеше ново време, ала малцина бяха, които ставаха да го посрещнат, отваряха очи да го видят, надигаха глас да го приветствуват. Иде, иде — шепнеха хилядите долу, ослушваха се, чакаха и робският страх беше по-силен от радостта на душите, които предчувствуваха своето освобождение. Така бяха живели те от векове, но вече се пробуждаха, борбата вече започваше, макар все още в робски страх. Идеше ново време за всички…"