Пак няма място за помияри / Still No Country for Mutts

Докато ровех из нета попаднах на галерия в Business Insider, която проследява ефекта на рекламите върху начинът, по който обществата (в случая Западните общества) възприемат гей общността. Интересното в случая, е че тези реклами не само отразяват моментните натсроения на общестовото, но и в редица случаи се стремят да ги променят (с ясното съзнание, че се движат срещу рендето). 

Преди няколко дни в двора на ветеринарна клиника Добро хрумване се заформи спор за най-ефикасният начин да се реши проблема с бездомните кучета. В единият ъгъл на ринга беше поставена масовата и задължителна кастрация на всички домашни, в другият - промяната и повишаването на културата на собствениците на домашни кучета.

В българското общество има ясно и дълбоко загнездено неодобрение и съпротивление на идеята за кастрация на домашното животно. Това е характерно и за повечето страни от Южна и Източна Европа. За съжаление, всички НПО-та агресивно пропагандират тази идея като основно оръжие в арсенала им за решаване на проблема с бездомните кучета. Комбинацията от агресивно пропагандиране и дълбоко вкоренение културни разбирания автоматично правят усилията на НПО-тата безполезни, дори им носят негативи. 

Аз лично смятам, че повишаването на културата на собствениците на домашни животни е много по-лесно достижима цел, ще срещне по-малко съпротива и може да има същия ефект като масовата кастрация. НПО-тата трябва да наблягат на:

• Кучета винаги да се водят на повод (тук трябва и държавните и общински контролни органи да се размърдат);
• Яко е да имаш куче помияр, куче спасено от улицата/приют;
• Разяснение на ролята на междусъседското развъждане на породисти кучета за проблема с бездомните кучета и какви опасности крие такова развъждане;
• Кучето е куче, без значение какъв му е произхода и породата.

Все пак да се върнем на рекламите. Веднъж вече писах за ролята на рекламистите за решаването на проблема с бездомните кучета. Няколко месеца по-късно ето каква е ситуацията:
Породист ретривър в приют Богров има над 40 кандидат осиновители. 
Globul въртят нова реклама с лабрадор:

Два български сериала - "Кантора Митрани" и адаптацията на "Женени с деца" с лабрадори.

Женени с деца+лабрадор

Кантора Митрани+лабрадор

Случаят с "Кантора Митрани" нагaрча още повече, защото кучето в сериала е куче водач на сляп, а когато сериалът се въртеше, единственото училище за кучета водачи в България - "Очи на 4 лапи" беше пред закриване заради липса на средства. Разбира се продуцентите на сериала не бяха сред тези, които подадоха ръка на организацията...

On the bright side...Това са Наско и Мая. Мая е куче осиновено от Богров и наскоро спечели 3-то място на състезанието на Аджилити Клуб България! Мая е и компаньон на дете с аутизъм.

Source: Animal Rescue Sofia FB page

"Човек на годината": Протестиращите на Орлов мост

Снимка: Вера Гоцева

Българския хелзинският комитет откри номинациите за Човек на годината.
Както пише на сайта им:

„Човек на годината“ е годишна награда за принос към правата на човека и правозащитността.

Ние търсим смелите, сърцатите, онези с правозащитна доблест – за да ги отличим и поощрим. Търсим постъпки – прецедент в правозащитната сфера, фактор за обществено развитие, новаторски и градивни. Търсим ги, защото знаем, че често остават нечути и недооценени.

Вера Гоцева, която познавам, е номинирала протестиращите от Орлов мост (съдържа линк към страхотна галерия със снимки от протестите). За тях отива и моят глас тази година. Все пак Ви съветвам да разгледате всички номирани, струва си. 

А на тези, които, смятат, че протестиращите не заслужават да присъстват в класацията и с нищо съществено не са допринесли, препоръчвам следният пасаж, писан от Димитър Талев преди повече от половин век: 

"Но в живота на тоя град, на тия люде нищо не идваше, не ставаше бързо и буйно. Всяко нещо преживяваше своето време. Повече от четири века тия люде бяха се учили на търпение, на тих, прост живот, с хляб и вода хранеха тялото си, имаха само една здрава опора — земята, над която се трудеха. Те живееха с всички вечни болки на сърцето, не беше заглъхнал в тях и вечният човешки копнеж за щастие и радост, но тъй — ничком на земята потъмнели като нея, безименни, покорни роби. Векове бяха минали и нищо велико не бе се случило в живота на тия люде, на целия този народ. Раждаха се и умираха заравяха умрелите в земята и не оставаше никакъв спомен от тях. Векове бяха минали без следа. Едва-едва някой от тия бедни, прости люде ще надигне глава да погледне, да се покаже над хилядите покорно сведени глави през петдесет, през сто или повече години. Те мереха и помнеха времето през цели векове според бедствията и епидемиите, които ги сполетяваха и в които гинеха като нищожните твари, що пълзят по земята. Сега наставаше ново време. Робите се ослушваха и чуваха все по-ясно наближаващи, съдбоносни стъпки. Идеше ново време, ала малцина бяха, които ставаха да го посрещнат, отваряха очи да го видят, надигаха глас да го приветствуват. Иде, иде — шепнеха хилядите долу, ослушваха се, чакаха и робският страх беше по-силен от радостта на душите, които предчувствуваха своето освобождение. Така бяха живели те от векове, но вече се пробуждаха, борбата вече започваше, макар все още в робски страх. Идеше ново време за всички…"